23.6.09

Неда и ние

Смърт на екрана. Не изиграна от актьори. Без червена боя и специални ефекти. Наистина. В събота животът угасна в очите на едно младо момиче. Пред камерата. И от там - в мрежата. Почти на живо - колкото и нелепо да звучи. Стотици хиляди, милиони гледаха. Интернет позволява това. А ние?

Аз не можах. Линкът се зъбеше пред очите ми от всички прозорци. Туитър. Ю-тюб. Фейсбук. После по форумите във "Дневник", "Медиапул"... Едно момиче умира пред очите на баща си. Неда. Дори само името ме накара да настръхна. Да прегърна дъщеря си. Да си представя. Да бликне омразата ми към всички диктатори, насилници, убийци на деца.

Но да натисна бутона, така и не успях. Инстинкт за самосъхранение, може би. Да видиш смърт е страшно - умираш и ти, и ставаш убиец. Много възпитателно
- това са знаели още древните римляни, които водели децата си да гледат екзекуции през уикенда. И много възбуждащо за тълпите, които ревяли в транс от трибуните.

И Неда я убиха през уикенда. Почти едновременно с шока от гледката, по форумите потече роптаене: защо старите медии не показаха нищо? Защо мълчат и разтягат лукуми? СиЕнЕн не се сдържали, пуснали кадрите много по-късно, с надпис, че не са проверени. А ревовете продължават. Едните: как Западът търсел петрола, а Щатите търсели плячка. Другите: как ислямът убивал, даже собствените си деца, както всички видяха.

Тук Неда изчезна. Забравиха я щом заситиха ненаситните си инстинкти с кадрите от нейната гибел. Наместо отказаното от аятолаха ислямско погребение, прибраха тялото й в старите си прашасали кутии от догми, идеологии и религии, и всичко си остана на мястото.
До следващия път.