Коментирам материал на Иво Инджев в уважавания от мен E-вестник, под заглавие "Разоръженият неутралитет на немите ни медии пред крясъците на антисемитите." Материалът казва различни, по принцип вярни неща. Но според мен ги свързва по не особено убедителен начин. Да, антисеметизмът и фашизмът в България се надигат, и да, бездействието на властите е престъпно. Недопустими са постоянното издигане на хитлеристки символи по футболните мачове, безнаказаността на нео-нацистките и скинарски атаки, легитимирането от множество коментатори на клането в Норвегия преди година, защото "либералите си го търсели." Истина е и че съветските версии за българската история продължават да се насаждат в масовата представа от натрапени през социалистическия период пропагандатори, които се ползват с неограничен достъп до пословичните ни със зависимостта си и ниското качество на журналистиката медии. 

Слабостите и липсата на реална аналитична и разследваща журналистика, ясно проличаха при отразяването на бургаския атентат. Но сред тях, освен споменатите от автора примери, попада и сляпото цитиране и позоваване на израелски източници и становища, много от които звучат доста неубедително. Факт е, че в Тел Авив на власт е правителство, което употребява атентата и другите атаки срещу сънародниците си, за засилване на националистическата риторика. Неубедително прозвучаха клетвите на Нетаняху, че знае със сигурност кой стои зад атентата, направени още преди да угасне пожарът в Бургас, и преди да са предприети каквито и да било следствени действия. Версиите, според които зад атентата стои непременно  а. Иран, и  б. Ал Каида, може и да са вярни, но бяха насадени прекалено бързо и агресивно, с помощта на същите тези медии.

Най-доброто в България, протестът и един диалог с Методи

Зарадвах се на снимките на млади хора, излязли на Орлов мост на спонтанен протест срещу поредното отнемане на обществен ресурс - в случая горите - в полза на частни бизнес интереси на шепа лица. На една от тях се вижда, как тежко екипирани полицаи бият протестиращите младежи, насядали по платното с велосипедите си. Коментирах: "Най-доброто от България срещу мафията-държава: на чия страна сте, г-н Борисов?" Вместо от министър-председателя, обаче, получих отговор от Методи, млад адвокат, сподвижник на движението за забрана на тютюнопушенето, и - очевидно - запален скиор. Методи не подкрепя този "незаконен" протест и мотивите му, и смята, че организаторите му упражняват "монопол върху правилното мнение," от който според него е редно да се разганича.

Не обичам монополите, особено пък върху истината, и винаги внимателно обмислям мненията на хора, които смятам за честни и добронамерени, какъвто е Методи.  Млад, образован, и готов да действаш за да отстоява колективния ни интерес от здравословна среда, той всъщност е един от хората, които смятам, че са най-доброто, с което разполага България в момента. За мен е важно да разбера подбудите за недоверието на Методи - и мнозина други, инак будни и обещаващи хора - спрямо подбудите на проридозащитниците, тъй като за осезаемо подобрение на обществената среда в България са нужни усилията на всички, които го желаят. А Методи го желае, знам това от опита ми с него в борбата за забрана на тютюнопушенето срещу същите или почти същите лобистки интереси в парламента. Според моето разбиране, протестите като вчерашния са срещу тях, срещу хищническото разграбване на обществен и природен ресурс, срещу погазването на демократичните и етични норми. Никой не възразява против карането на ски или развитието на курорти, стига да се прави по отговорен и законосъобразен начин. 

Но Методи отказва да повярва в това. Всички послания на протестиращите той декодира по един начин: строенето на писти и лифтове е безусловно зло и е абсолютно недопустимо. Не е съгласен с такова мнение, и не чува друго от страна на природозащитната общност. Което показва сериозен комуникационен проблем. Най-лесното му обяснение би било, че Методи просто не иска да чуе аргументите в тяхната дълбочина, че сам избира черно-белия дебат, в който всеки си избира кое е добро, и кое - зло. Но подобно обяснение не ме удовлетворява, дори и да е истина. Методи обвинява протестиращите в "монопол над истината," те на свой ред твърдят, че са изправени срещу непробиваема стена от медийно отрицание, продиктувано от икономическата обвързаност на собствениците на медии с т.нар. инвеститори в ските, и всички останали форми на правене на пари.


Изброявам фактите, които според мен са напълно доказани и известни в обществената среда: 

• очевидната липса на адекватно градско планиране в Банско, съответстващо на капацитета на ски зоната;
• безогледно надхвърляне на концесионната площ;
• неясна офшорна собственост на инвеститорските фирми;
• неосветеното напълно участие на Цеко Минев и неговата банка в собствеността на повечете мащабни ски-курорти - т.е. монопол, който убива конкуренцията в ски спорта;
• фактът, че като президент на Ски Федерацията същият човек получава и насочва щедри държавни субсиди към уж "частния" си бизнес - типичен конфликт на интереси;
• доказаната от Сметната палата злоупотреба на същия човек с въпросните инвестиции - прехвърлени без конкурс към фирма на жена му;
• включване в УС на федерацията по ски на Красимир Гергов, човекът, който беше споделил, че обича монополите, и който контролира пряко или косвено голяма част от медийния пазар;
• поне един случай на свалено от ефир предаване, след като си е позволило да критикува Цеко Минев, под заплахата за оттегляне на рекламата на банката му от въпросната медиа;
• манипулативно или липсващо отразяване на аргументите на протестиращите срещу закона в повечето частни медии, за сметка на обилно медийно присъствие на фиктивната организация "Природа за хората" и нейното лице Филип Цанов, подопечен на Минев и Гергов, бивш месопреработвател; и
• арогантното участие на лобиста Емил Димитров, бивш заменкаджия, тютюнотърговец, собственик на ловни стопанства, гори тюгюневи фабрики, във формулирането на закона за горите. Става въпрос за същия човек, който отмени забраната за тютюнопушене и до ден днешен се бори с всички средства срещу възстановяването й.

Смятам, че всичко това е достатъчно отблъскващо за всеки достоен човек, независимо от отношението му към ски-спорта. Но Методи се съпротивлява усилено. Като юрист той бързо отсява всичките ми аргументи от дебата около закона за горите. Действително, те са предмет на други закони. И действително, тези закони са неясни, сбъркани, не се прилагат и не се спазват. "Трябва да си изясните срещу какво протестирате - срещу закона за горите или срещу бездействието на правоохранителните органи за някакви неща," заявява Методи. Склонен съм да се съглася. Въпреки, че не разделям двете толкова категорично, колкото него се радвам, че с Методи постепенно пристигаме до споделено разбиране за същината на проблема: беззаконието, липсата на контрол и прилагане на нормите, разпищоленото им пренебрегване от страна на клика от хора с пари, връзки със службите, престъпността, и унищожаващи систематично медийната свобода. А когато тази клика започне да променя законите за своя угода, нещата стават неспасяаеми, и никакви писти и хотели няма направят България по-поносимо място за честните и достойни хора. Така че за тях е жизнено важно да преодолеят различията и да се обединят за да постигнат важната цел.

Да бъдеш нормален - непростимият грях в българската политика

Ако има непростим грях за българите, това е отказът от привилегии. Колко шум и съпротива у нашего брата срещу присъствието на хора в политиката, които живеят, мислят и действат по естествен човешки начин и отказват да заемат отреденото им от конюктурата и службите място под стъкления медиен похлупак - демонстирайки по този начин равнопоставеност, която в северните демокрации, например, се счита не само за нормална, но и напълно задължителна за "избранниците". Нашенци не искат това, те държат всеки, докоснал се до властта, да живее извън законите и правилата, които важат за останалите, да е различен, непрозрачен, корумпиран, ченге, каквото и да е, за да могат злобно да го оплюват под сурдинка, да завиждат, и да мечтаят те да са негово място. Държавата ни култивирира граждани по определен стереотип: ограбвани от рождение, неориентирани, безволелеви, необразовани, алчни, злобни, манипулируеми, посредствени, вторачени в пошли телевизионни програми, резистетнти спрямо всяка мисъл за промяна, готови да купуват и да гласуват за това, което им се предлага. На тези бързи и нелеки мисли ме наведе материалът на Невена Гоцкова поместен в Novinnite.bg днес, озаглавен "От Селянска или от Плевнелиева се нуждае България?

За един липсващ контейнер

Контейнерът за разделно събиране стоеше точно пред кооперацията на "Сливница" 257 в София. Жълт на цвят, той се отличаваше от останалите контейнери - за битови отпадъци - само по черното отверстие на капака и надписа "Хартия и пластмаса". Отверстието явно е предвидено за по-лесно пускане на преработваемите отпадъци, без да се налага отваряне на капака. Разликата явно не беше достатъчно очевидна за съседското общество, което видимо я пренебрегваше и просто насипваше отпадъка си в който от всичките контейнери се случеше по-празен. Единственият контейнер, който се спасяваше от неразделеният боклучен прилив бе зеленият - с малко тясно отверстие, прикрито с гумени ленти, в което можеха да влязат единствено стъклени бутилки. Бях си наумил да отправя предложение до общината или съответната фирма - оператор на разделения отпадък - предложение да боядиса или подмени контейнера за хартия и пластмаси с който и да било друг цвят. Но преди да успея да реализирам намерението си, контейнерът просто изчезна.

Липсата му остана напълно незабелязана за съседите, които просто продължиха да си изхвърлят неразделените отпадъци в наличните каси за битов отпадък. Но за мен бе повече от досадна, след като бях убедил колегите от офиса да разположим до всяко бюро кошче за хартия, и чистачите - да ги изпразват в отделен чувал при почистване, който на свой ред да се изпразва стриктно в преднназначения за платсмаси и хартия контейнер. Сега всичко това се оказваше напълно излишно, тъй като такав контейнер просто липсваше.

Воден от разбирането, че всеки от нас формира обстоятелствата, а не обратното, най-сетне намерих нужните 5 минути и потърсих в интернет къде мога да си поискам контейнера. Първият безплатен телефон за въпроси и сигнали относно разделното събиране в София се оказа на друга фирма, която не оперирала в нашия район. Служитилката там бе достатъчно любезна да ме насочи към нашия оператор: "Екобулпак."

На сайта на "Екобулпак" нямаше безплатен телефон, но пък имаше формуляр за сигнали. Отворих го и написах следното: "Здравейте, обръшам се към вас от Сдружение "България без дим" и фондация "БлуЛинк". Пред офиса ни на бул. "Сливница" 257 в София, община "Сердика", има "остров" от контейнери за отпадъци. От тях преди повече от месец изчезна контейнерът за разделно събиране на хартия и пластмаси. В момента има само един зелен контейнер за стъкло, и три жълти за общ отпадък. Моля, доставете контейнер за хартия и пластмаса, по възможност в различен цвят от жълто, за да се отличава от останалите, тъй като няма къде да изхвърляме разделения отпъдък от офисите ни." Изпратих го, а след това набрах предоставеният на сайта телефон за контакти.

След едно прехвърляне научих от друга любезна служителка, че:
           - колегата, който работи в нашия район не знае за липсващия контейнер, но щял да провери;
           - междувременно, може ли сме да ползваме другите жълти контейнери, които отстоят на петдесетина метра;
            - контейнерите за разделно събиране са единствено и само жълти, но в нашия район "Сердика" действително се получило объркване, тъй като концесионерът поставил жълти контейнери и за обикновения отпадък;
            - този проблем щял скоро да се реши, тъй като столичната община била изискала концесионерите да заменят съществуващите контейнери зо битов отпадък, които са не само жълти, но и пластмасови, с металически.

Благодарих за информацията и помилих да ми напишат какво и кога възнамеряват да предприемат за да си получим обратно контейнера. Обясних също и защо предложението да се разнася разделеният отпадък до по-далечен контейнер не е особено приемливо: просто няма как да принудя хигиенистите да го правят, при положение, че останалите контейнери са им пред входа на офиса. Получих разбиране и ново обещание, че "колегата ще дойде и ще провери къде е изчезнал контейнера. "

На 21 юни, отговорът от колегата действително пристигна. Оказа се, че името му е Велислав Кючуков. Ето какво написа той, с извинение за късния отговор: "За момента може да използвате контейнера за хартия, пластмаса и метал на номер 251, който при следващо преместване ще бъде поставен до иглуто на номер 257-259. Относно цвета, съдовете,  които се използват в системата за разделно събиране  за този вид отпадъци са само жълти."

За кого свири сирената

Приятелите ми, доколкото са останали, знаят, че националният патос не ми е присъщ. Но воят на сирената винаги ме сепва. Всеки втори юни. Добре помня, в детството заедно с приятели го очаквахме трепетно. Вцепенявахме се, където ни свари, и гледахме кой къде се е спрял неподвижен, по улици и площади. Гледахме как замръзват на място тролеи и таксита, как всички на пътя застават в минута покой. Впечатляващо усещане. Представата за героите, които са дали живота си за България, оживяваше, тя пробуждаше детското въображение, караше ни да мислим поне една минута за смелите, достойни и честни хора, предани на идеята си за свобода, и паднали заради нея. Да мечтаем да сме като тях, силни и смели, е, без непременно да ни убиват за това, но да бъдем герои.

Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание.  Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.

Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките?   Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.

Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.

Днес чествам България, каквато я искам

Днес  Народното събрание прие пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. Денят е важен за всички хора, които държат България да бъде добро място за живеене на тях и децата им. Аз съм един от тях.  Прекарах голяма част от последното десетилетие в чужбина. Там се родиха децата ми. Но никога не съм се примирявал с мисълта,  че България е затворена страница, изминат път, по който връщане няма. Напротив,  вярвал съм, че това е страната, в която мога да бъда щастлив – с приятелите, които обичам, професионални колеги, които уважавам, и – разбира се – с партньорката и децата ми, без които щастие не може да има.  И ако връщането ни в една чиста, уредена, красива България, беше мечта, решението на групата лобисти да отменят забраната за тютюнопушене през 2010 отдалечи изпълнението й с две години.
Прекарах ги  като в унес.  Протестирах, пях, спорих, говорих, писах, публикувах.  Не бях сам. С мен бяха приятели, колеги, съратници, непознати хора, които също не се примиряваха със зловонната задимена българска реалност.  Бяха готови да вложат и време, и средства, и нерви, и сърце от себе си.  Орлин, Гергана, Методи, Жеко, Стефан, Мариана, Юли, Максим, Венета, Иво… имена има още. На живо и в мрежата. Не, нямахме нищо против пушачите.  Те са заложници на своя навик, който им доставя удоволствие, но и бавно ги убива. Много от тях го знаят и търсят начин да се спасят. Други не търсят – има ги всякакви. Но не те бяха причина за нашите действия.
Най-отвратително беше усещането, че сме в държава, в която здравето и живота на хората нямат значение. Че значение имат печалбите на този и онзи:  на лобиста Емил Димитров, на незнайните собственици на „Булгартабак“ и на знайните – на БАТ и „Филип морис“, например. Че гласът ни на хора, родители, избиратели, не се чува от тези, които уж сме избрали да решават вместо нас, не звучи от трибуната на Парламента, от екраните и вестникарските страници. Че са готови да хвърлят България обратно назад, да няма промяна, да няма свеж въздух. Да нямаме шанс за промяна, за чист и достоен живот.
Отвращението от всичко това се оказа мотор за активност. Не се примирихме, не спряхме, дори и когато бе трудно. Открихме съюзници -  в медиите, по етажите на здравното ведомство, в Парламента дори. Не им беше лесно да вдигнат глава, да подемат нашата кауза. „Капитал“ направиха кауза. Д-р Маша Гавраилова ни посрещна като партньори, д-р Кунчев даде надежда, че някой в държавата иска законът да се прилага, д-р Константинов, като министър, отново предложи забраната. Нямаше да минем и без Бойко Борисов – той ни гледаше косо от джипа, когато скандирахме „Водете ни напред , а не назад!“, той обаче удари по масата на лобистите и рече „Аман!“
От декември до днес се стараехме да направим така, че да се върне забраната. За това ни помогна и фондът на „Блумбърг“ – така можахме да привлечем Петя и Виктор, които помогнаха за намирането и формулирането на аргументите за нея, и Иринка – която събира в www.bezdim.org сигналите от стотиците хора, които държат да се спазва законът в тази наша така беззаконна държава. Когато предложихме да не се пуши и на открито ни се смяха дори и приятели.  Не спряхме. Три месеца по-късно  нашите предложения звучаха от парламентарната трибуна, през устата на депутатите-вносители, нашите данни се ползваха за да се аргументира забраната. И днес тя е факт. Празнувам и гледам напред – към следващата пречка по пътя, която трябва да махна, за да бъде България място за достоен живот. Вече знам, че не съм сам, и че заедно можем.

Нечовечност край пътя и как да не й се даваме

Под обсада сме от изнервени, пречупени, комплексирани, стресирани хора. Те са агресивни към околните защото са загубили уважението към себе си. Търсят реализация чрез агресия, цинизъм, простащина, консумативност, тъй като са лишени от други възможности. Принуждават ни да се пазим от тях, когато самите те имат нужда от помощ. 

Тези мисли споделих като спонтанна реакция към текста поместен на 1 май в Дневник  под заглавие „Изнервен шофьор преби друг пред семейството му на магистрала "Тракия".“ Шокиращият текст е дело на колегата ми от Факултета по журналистика Георги Пауновски, който е и единият от героите в разказаната история. Впечатлен съм от решението и, да, мъжеството му да разкаже случката, в която самият той става жертва на шосейна агресивност, и силно се надявам травмата за него и семейството му да отшуми бързо. Но дори и без личната ми симпатия към автора, разказаният и преживян от него случай предизвика внимание, тъй като надали има българин, който да не е преживял или станал свидетел на подобен инцидент. Пауновски, водещ автомобилен журналист, успешно дефинира сериозния структурен проблем, който е в центъра на материала му:  „От няколко месеца споря с колеги, пишещи за автомобили, като защитавам тезата, че по българските пътища толерантността се повишава. От днес вече съм на друго мнение, след като бях бит от шофьор, решил че му преча като се "влача" със 130 км/ч по магистралата, а и имам наглостта да му правя забележка.“

Действително, става дума за толерантността и човечността по пътищата и навсякъде другаде из България. Очевидната им липса се потвърждава не само от незабавния поток от подобни истории, споделени от приятелите ми в мрежата - както в пресата, под заглавия като „Млатиха бизнесмен с бухалка пред очите на дъщеричката му“, така и в лични разкази. Като този на Методи Байкушев, адвокат от Благоевград, който описва усещането си при шофиране в България така: „Ежедневно ми се случва следния феномен: независимо дали съм на магистрала или на многолентов булевард, когато изпреварвам в най-лява лента при максималната разрешена скорост, винаги на втората секунда се появява някой отзад изключително настоятелно да присветва и/или свири и то най-често още по време на изпреварването, т.е. в момента, в който аз няма къде да отида, за да му направя път освен да продължа да изпреварвам.“

Самият аз съм имал подобни инциденти често през последните години. Толкова често, че помня само най-фрапиращите.  Обединява ги това, че са свързани с коли и шофьори.  При един от тях пред Бургаското летище ми налетя на бой собственик на кола, която бях взел под наемПо. Уникалното в случая беше, че се разигра пред униформени полицаи, които бързо взеха негова страна, а след това ни "ескортираха" до граничния преход с думите "абе господине,  вие сте се спасили, живеете в чужбина, не знаете ли как е тука...“ Беше доста комично, макар и стресиращо, а тригодишната ми тогава дъщеря и досега помни как сме се "прегръщали" с един чичко на паркинга.

В друг случай шофьорка от столичната такси компания „ОК Супер Транс“ закова спирачките и нареди да напуснем от колата й малко след отпътуването от Терминал 2 на софийското летище. Причината: нежеланието ми да слушам и симпатизирам на разказа й за тежката и неблагодарна съдба на таксиметровите шофьори, експлоатацията на която са подложени от „шефовете“, и неприемливо ниските според нея цени на таксиметровите услуги, минути след като тълпа разярени нейни колеги бяха крещяли насреща ми "къв багажник, ше плащаш двойно, като пътуваш така е..." За разлика от мъжките си колеги, дамата не крещя, нито налетя на бой, просто ни свали от колата. Не я умилостивиха нито изтощените след повече от денонощие път деца, нито куфарите, които трябваше да извлечем отново в декемврийската привечер. Стресна се единствено когато Емеше на слизане й заяви на развален български, че това, което прави не подхожда на човешко същество, камо ли на жена и майка. 

По принцип симпатизирам на човешката неволя. И Емеше рядко говори български, а още по-рядко застъпва традиционнистки джендър възгледи. Харесва България. Но винаги, когато се почувстваме добре, и ни се завърти мисълта да се установим трайно в България, мъдро припомня тези инциденти, като доказателство, че тук простащината и нечовечността са на власт. Макар и да не губим увереност, че няма да е винаги така, честите срещи с тях са доста обезкуражаващи. Но защо те се случват най-вече край пътя?  Според Милен Михайлов, адвокат с практика в областта на човешките права,  статистиката сочи, че реакциите на шофьорите са непропорционални като сила и интензивност, в сравнение с проблема. В Англия, твърди той, често се случвало при засичане на два автомобила, дори когато няма реални повреди, единият шофьор да стреля по другия. „На какво се дължи това - дали на наранено "мъжко" его, дали на някаква друга причина - отговорът трябва да дадат психолозите. За мен обаче е ясно, че такива нерваци трябва да получават сериозни наказания, за да мислят следващия път, преди да правят зулуми,“ коментира Михайлов.

Действително, обезкуражаващо е усещането за безпомощност и неспособност на държавата да защити порядъчните си граждани от хулиганите, да възпре агресията и да я направи неприемлива. За да има промяна, законите трябва да се прилагат и да се спазват, обобщава Мариана Ахрянова от мрежата за гражданско действие BlueLink.net. А в България това не се случва. „Нечовечността“, която долови Емеше, е  повсеместна. Тя замества базовите морални норми, които традиционно свързваме с човеколюбието, уважението, взаимопомощта. Замества ги с алчност, криворазбран индивидуализъм, консумативност, съперничество и недоверие. В условията на нисък материален и културен стандарт, тези нови императиви унищожават достойнството и самоуважението на мнозина, пречупват нравствените им устои, карат ги да намразят себе си и околните.

Синдромът засяга почти всички. Самото участие в пътното движение на България - както за съжаление и в другите обществени процеси - предполага и сякаш изисква агресивност, арогантност, неспазване на правилата. Забелязах го преди десетина години, когато заживях в чужбина и започнах да се боря с навиците си от българското шофиране: да спирам на зебри, да карам с разрешената скорост, да подавам задължително мигач, да "пускам" пред мен колеги когато мигнат за престрояване и пр. И щом се понаучих, осъзнах колко трудно ми е да го правя когато съм отново в България. Непоносимо е за мнозинството от сънародниците ми някой да кара – и да живее – спокойно, вежливо, по правилата. Съпротивата срещу това е огромна - клаксони, светканици, жестове, засичания, откровени заплахи. Цинизъм, систематично изкореняване на ценностите, и просто злоба, заливат ежедневието, и преливат по форумите в интернет.

Най-обезпокояващото, което забелязах у себе си, е че и аз ставам агресивен в шофирането и поведението си, когато съм тук. Явно ми липсва самообладанието да отговоря вежливо, когато поредният грубиян се опитва шумно да ми се наложи. Явно, масовата обществена култура не прощава и никой не е имунизиран срещу нея. Единственият начин е постоянно да се взираме в постъпките и мислите си, да плевим нечовечността у себе си и у другите, да я разобличаваме, и да се наслаждаваме на тънкото осъзнато удоволствие от това че така ставаме различни, и поне с една идея по-добри.

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.

Полицаят, пресата, протестът и Цар Освободител

     Журналистите срещу протестиращите. Това беше темата на снимката, която исках да направя по време на мълчаливия протест "Една година след Фукушима" в София на 9 март. Композицията беше добра - една линия активисти с плакати, а срещу нея втора, на репортери с камери и микрофони. Прецених, че ми трябва по-висока гледна точка и се упътих към стълбичките около паметника на Цар Освободител. Но пред тях ме спря полицай от охраната на демонстрацията.
     - Не можете да отидете там - заяви. Дадох си сметка, че нося пред лицето си противо-радиационна маска и той ме възприема не като фоторепортер, а като участник в протеста. Това обаче не би следвало да бъде причина да ме спира.
    - Защо да не мога? - запънах се. - Искам да снимам.
    Упорството ми предизвика удивление. Приближи се втори полицай.
    - Вие не уважавате полицията и отказвате да изпълните разпоредбите ли? - опита се да ме респектира. Продължих:
    - Дълбоко уважавам полицията! Но с какво право ми отнемате свободен достъп до това обществено място?
    Предадоха се. Имали да изпълняват заповеди. От началника. Който стоял ето там, досами журналистите. Него да съм питал. Отправих се - изглеждаше доста по-спокоен и бъбреше с журналистите. Поисках му обяснение, без излишна агресивност.
    - Ами не може, има писмо от Руското посолство до Общината, че паметникът се вандализирал по време на протести, и затова не пускаме на площадката - весело обясни униформеният.
    - Не искам да вандализирам, а да направя снимка - посочих очевидното. В този момент охраняващият полицай получи неочаквана подкрепа:
     - За какво ви е да се качвате там, и от тук можете да снимате спокойно? Журналист сте, знаете ги тези неща...
     Това становище произлезе от белокосия репортер на "Дума", който до тогава бе слушал разговора мълчаливо. Същият, когото бях срещал по събития преди много години, в предишния ми живот на телевизионен репортер. Намесата му не ми се понрави изобщо и реагирах остро:
   - Ще снимам откъдето намеря за добре, не разговарям с Вас а с полицията Пък и откога Руското посолство разпорежда на българската полиция къде и кого да пуска?
     Последният ми въпрос предизвика две видими реакции. Журналистът от "Дума" се ядоса, а полицаят видимо се смути.
    - Прекалявате вече, това са глупости, което приказвате... пък и не виждате ли, че сте излязли тука само десет човека да протестирате - каза първият с изкривено лице, докато вторият смутолеви, че имало и други причини за заповедта.
    Оттеглих се обратно към линията на протестиращите, където на висок глас започнах да разказвам това, което бях научил. Наобиколиха ме слушатели. Миг по-сетне полицаят се приближи към мен с приятелските думи:
     - Е добре, добре, заповядайте да снимате.
     Беше късно, протестиращите се бяха завъртяли с гръб към паметника. Но се зарадвах, че един полицай реши да даде път на свободното придвижване и свободата на изразяване. Дали се притесни, че може да си има неприятности за изтеклата информация, впечатли се, че сред протестиращите има журналист, или просто прояви човещина не зная. Благодарен съм му за това решение, каквато и да бе причината. Но по-ограничаваща от полицейския кордон в този случай ми се стори реакцията на представителя на журналистическата професия.

Писмо за освобождаване на арестуваните в Русия пънк-рок активистки

До: Юрий Николаевич Исаков
Извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в Република България
1113, София, бул. Драган Цанков 28

Копие: Министерство на външните работи на Република България

Уважаеми господин Исаков,

Обръщам се към Вас по повод на задържането от руските власти на гражданските активисти Мария Алёхина и Надежда Толоконникова за срок от 2 месеца по подозрение, че с феминистката пънк-рок група Pussy Riot са изпълнили песни срещу новоизбрания президент на Русия Владимир Путин.  За това двете активистки може да получат до 7 години затвор за хулиганство. Двете млади жени имат деца на по 4 - 5 години. След ареста двете са обявили гладна стачка.

Задържането и хвърлянето в затвора на хора, които упражняват правото си на свободно изразяване, е недемократичен и нечовешки акт. Подобно действие е унижение за Русия, руския народ и лично за президента Путин. То поставя под съмнение свободолюбието и цивилизационните постижения на руското общество и държава, и преставлява стъпка назад към най-мракобесните периоди на историята им.

С това писмо настоявам пред Вас като посланик на Русия в България за незабавното освобождаване на двете задържани руски майки. Това е единственото достойно действие, което може да покаже пред хората на Русия, България и целия цивилизован свят, че страната Ви е част от него.

С уважение,

Павел П Антонов

От защита на дърветата към защита на държавата

Поръчителите на кампанията срещу
 Тома Белев в медиите ликуват.

С отстраняването на един принципен и неподкупен парков директор управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка в политическия живот

На 24.02.2012 Държавна агенция по горите оповести, че Тома Белев повече няма да бъде директор на Природен парк Витоша.  Отстраняването му, оформено като „конкурс“, дойде в отговор на настоятелна поръчка от страна на икономическата и политическа групировка около председателя на Българската федерация по ски Цеко Минев, свързан с оператора на ски-съоръженията на Витоша, концесионерите на ски-зоната в Банско и Първа инвестиционна банка. Веднъж вече отказана в последния момент от предишното правителство пред лицето на надигащото се гражданско гражданското недоволство, поръчката бе отправена към сегашното чрез целенасочени и координирани действия на нечистоплътни псевдо-граждански клакьори, политически лакеи, и медии, нямащи нищо общо с понятието "журналистика". 

Управлението на ГЕРБ, дошло на власт на крилете на същата гражданска неприязън към обслужването на сенчести олигархични интереси от страна на държавата, драговолно прие поръчката за отстраняване на Белев от ръководството на парк Витоша. Тя бе изпълнена в пакет с други действия, насочени към легитимиране, узаконяване, насърчаване и подпомагане на узурпирането на българските планински курорти от същата групировка. Пакетът включва експресни поправки в закони, директни финансови инжекции през ски-федерацията, и благосклонни медийни потупвания по рамото за Цеко Минев от страна на министър-председателя Бойко Борисов.

Забележително е, че отстраняване на Белев и останалите поръчки на Цеко Минев и компания се изпълняват, въпреки доказателствата за крупни нарушения на концесията и закона от концесионера на Банско, въпреки отказаното от еко-министерството разрешително за проектите за преустройство и строителство на Витоша, въпреки категоричните уверения на държавните органи, че операторът на съоръженията „Витоша ски“ на практика изнудва и рекетира държавата, и въпреки оповестените само преди седмица от Сметната палата злоупотреби с милиони в ски-федерацията. Държавата явно е поставена на колене от собствения си Министър-председател пред интересите на Минев и свързани със замените на гори, ловни, строителни, тютюневи или други офшорно-сенчести бизнес подвизи депутати като видния лобист на ГЕРБ Емил Димитров.

Отгоре на всички останали безобразия, извършени в тяхна угода, отстраняването на Тома Белев  прехвърля мярката.  То се възприема от хората вече не като атака срещу Витоша, горите, парковете и природата на България,  а като демонстративен удар по държавността. Удар по всички свестни хора в държавната администрация, които принципно и професионално си гледат работата. Удар по всички нас, гражданите, които искаме отговорно и европейско управление на държавата.  Удар по независимата журналистика, свободния пазар, правовата държава, либералната демокрация - неслучайно клиширани и отдавна изпразнени от смисъл у нас понятия.

Стъпката с отстраняването на Тома Белев е изключително погрешна за правителството, тъй като има очевидно тълкувание за обществото. Тя легитимира уродливите практики на клиентелизъм и директно обслужване на тясна група лица и техните бизнес интереси от страна на държавата за сметка на здравето, околната среда, образованието, здравеопазването, правосъдието и всички останали колективни интереси, които държавата е призвана да отстоява.  С тази стъпка ГЕРБ прекрачва от другата страна на рубикона, по чийто склон дойде на власт: превръщането на България в правова отговорна пред гражданите си европейска държава. С отстраняването на поредния почтен, неподкупен, отличен професионалист от държавната администрация управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка. В следствие на него изведнъж осъзнах, че проблемът, който най-много ме безпокои вече не е опазването на природата, а опазването на държавата, в която евентуално ще живеят децата ми. От природозащитник станах държавозащитник – краен, гневен, радикализиран. И надали ще съм единственият.

Русата граничарка и доклада на Еврокомисията

Над гишето светеше надпис "Европейски съюз и Европейска икономическа зона". В кабинката кротко седеше русокоса девойка, облечена в униформата на гранична полиция. Пред мен чакаха реда си още двама пътници, толкова, колкото и пред останалите гишета за изходящ граничен контрол на софийската аерогара. Постоях около пет минути, колкото да забележа, че опашката, на която се бях наредил, се движи по-бавно от останалите две. Типично, бях на път да помисля с примирение, когато забелязах причината за закъснението: пътниците пред мен стискаха в ръце руски или украински паспорти. Дочух и позната, славянска реч.

Загледах по-внимателно табелките. Действително, гишето, пред което се бях наредил, беше предназначено ексклузивно за граждани на Европейския съюз. Над останалите две миролюбиво светеха надписи "Всички паспорти". И все пак хората през тях преминаваха бързо, докато пред мен русата красавица внимателно регистрираше паспорта на поредния гражданин на бившия СССР. След като той премина държавната граница, вдигнах личната си карта на европейски гражданин с ръка и привлякох погледа на младата граничарка. Щом очите и се спряха на мен, посочих недвусмислено към знака над главата й. С почти незабележимо повдигане на рамене тя ме пренебрегна и подкани следващия на ред пътник, също руско-говорящ.

Държа да подчертая, че нямам нищо против руския език, нито срещу хората, които поради една или друга прищявка на историята са от другата страна на бариерата на европейската интеграция. Напротив, симпатията им към тях е силна, както и спомените ми от далеч не отдавнашните времена, когато самият аз се редях на всевъзможни опашки за неевропейци, стиснал в ръка паспорта със заветната виза. Но нещо в поведението на младоликата блюстителка на граничния закон ме смути. Защото от нея, или по-скоро от униформата, в която се е издокарала, очаквам да гарантира спазването на правилата.

Става въпрос за тези правила, които мечтаех да се прилагат в България когато като ученик веех европейски-сини знамена по митингите. Същите, заради които като студент мръзнах по разни улични барикади. За които хвърлих оставката си пред една главна редакторка, която смяташе, че може да спре историята като ни накара да лъжем от екрана. За които гласувах, избор след избор, година след година, докато не проумях, че никой от избранниците ми всъщност не го е еня за тях.

Ето защо реших да дочакам реда си. Какво са още три или пет минути, спрямо двайсетте години чакане за новите европейски правила. Спрямо вече петте години, откакто България на хартия е член на Европейския съюз, но на практика остава подвластна на безотговорността в управлението, на корупцията и задкулисните връзки, и на липсата на правила, които да се спазват от хората и прилагат от държавните органи. Както точно ден по-рано бе потвърдил и поредният мониторингов доклад на Европейската комисия за страната ни.

Дадох си сметка, че симпатичното момиче на пост е излязло от полицейската школа след присъединяването на България към ЕС. И тъкмо затова когато дойде реда ми, я запитах защо не спазва законите? Погледна ме с недоумение: "Аз какво да направя?" Разясних, че е редно да спазва правилата, да препраща хората с неевропейски паспорти на предназначените за тях гишета - както правят колегите й по всички европейски граници, че над главата й свети знамето на Европейския съюз, за да може неговите граждани да преминават бързо и лесно, и че това, което прави, противоречи най-малко на един закон - този за присъединяване на България към ЕС. Продължи да ме гледа с неразбиране.

Тогава зададох последния въпрос: дали го прави от милозливост или защото шефовете й са разпоредили да действа така? Най-после предизвиках реакция: очите й за секудна станаха кръгли от изумление. "Правя го, защото съм преценила, че в момента няма опашка", рече припряно българската граничарка, и ми тикна документите обратно в ръцете. Напуснах държавата, където липсата на респект към законите и правилата се просмуква толкова дълбоко в обществената култура, че дори най-младата отличничка от полицейската академия знае, че може да ги прилага по своя лична преценка. Така както правят началниците й по етажите на МВР и службите за сигурност, и техните началници по министерските етажи и депутатските банки.

Обичам щастливия край, затова се напрегнах да открия положителните страни на този така маловажен случай: например че поне засега на изхода на България няма тълпи от напускащи я европейски граждани; както и че българската граничарка проявява доза човечност към невинните неевропейски пътници, които без друго са научили, че у нас е като при тях, а не като в Европа. Хубаво стои и русата коса на елегантно-строгата граничарска униформа, а правилата и законите все ще ги уредим някак.

Премиер, парламент и празни приказки за 10 лв

Голям залък лапни, голяма дума не казвай е умотворение, пренесло през вековете народната мъдрост. Доколко тя е достигнала до днешните народни представители е спорно. Те с лекота слушат и приказват празни приказки – твърдения и факти с недоказан произход и съмнителна вярност, чиято цел в повечето случай е тъкмо лапването на поредния голям залък от широката софра на политическата власт. Наместо систематично ликвидираната вяра в политическата почтеност, на обезверения народ се втълпява, че всички тези празни приказки са напълно естествени. Че така се правела тя политиката. И че той, народът, не ми бил народ, който може да държи сметка на избраните си представители, ами прост електорат, който на всеки четири години прераздава картите на власта на едни и същи играчи, но нито може да им потърси сметка, нито да ги накаже за празните приказки, които говорят. Днешното решение на Висшия административен съд, обаче, показа, че това не е вече така.

Висшите съдии осъдиха днес Министерския съвет да заплати направените разноски по дело № 5905/2011 на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” срещу мълчаливия му отказ да докаже думите на председателя си, изречени на всеослушание пред Народното събрание. Там на 25 февруари 2011 г. по време на обсъждане на Стратегията за национална сигурност, предадено пряко от националните медии, премиерът Борисов заяви, че непострояването на АЕЦ "Белене" ще доведе до 18-кратното поскъпване цената на електрическата енергия в България.

В последващо заявление по закона за достъп до обществета информация гражданската организация, носител на Международна награда за защита на човешките права “Златен гълъб”, поиска от Министерския съвет да й предостави обосновката за това, меко казано, шокиращо твърдение. Произнесено най-отговорно от министър председателя, пред целия народ и неговите представители в парламента, то е предизвикало тревожен обществен резонанс, твърдят в обосновката си представителите на асоциация "Политковская". И тъй като от премиера не се очаква да говори празни приказки, изискват да видят основанията, изчисленията, фактите, на които е базирано то.

Отговор няма, стига се до дело. На него представителите на Министерския съвет признават, че не раполагали с документи, подкрепящи истинността на важното премиерско съобщение. Казано с други думи, с цялата си тежест пред Народното събрание и пред цялата общественост, Бойко Борисов е изприказвал едни... празни приказки. “При това положение причина за завеждане на делото е процесуалното поведение на ответника, поради което следва в негова тежест да бъдат възложени направените от жалбоподателя разноски”, гласи решението на ВАС.

"Изумен съм", коментира представителят на гражданската асоциация инж. Петър Пенчев. Действително, ако най-високопоставеният държавен служител си позволява да приказва празни приказки пред прякия си работодател – парламента – и неговия конституционен суверен, българския народ, то какво остава за останалите, по-едри и по-дребни, представители и представителчета на този народ, насядали по министерски кресла, парламентарни бланки и ведомствени бюра? Как да очакваме журналистите да информират този народ? Полицаите – да го пазят? Търговците – да го хранят, поят, обличат? Лекарите – да го церят, и даскалите - да учат децата му на европейско четмо и писмо? И как да им търсим сметка, че не си вършат работата отговорно?

Хубавата вест е, че Пенчев и асоциация "Политковская" потърсиха сметка на премиера Борисов, а върховният съд на държавата днес отсъди в тяхна полза. Така че сметката вече се знае и ще бъде платена. Искате ли да знаете размера й? 10 лева. Толкова струва държавната такса за проведеното безвъзмездно от Програма достъп до информация дело. Толкова струват на държавата празните приказки на министър председателя. Толкова е цената на истината, отговорността пред избирателя, и загубеното доверие на българите в почтеността на политиката и хората, които я упражняват като професия.

     – Подигравка! Нищо работа! Жълти стотинки... – грешите. Десет български лева са огромна сума. Ако от днес таксуваме народните си представители, държавните си служители, журналистите и всички останали по 10 лева за всяка празна приказка, която издумат, без време ще станем заможни и достойни граждани на чиста, уредена и добре управлявана страна, каквато заслужаваме.

Шойбле: Стига икономически растеж на запад!

Седмица преди Рождество, министърът на финансите на Германия Волфганг Шойбле препоръча ограничаване на икономическия растеж в индустриалните държави. „Така както трябва да влагаме огромни усилия  за ограничаване на глада в света,  трябва от друга страна да влагаме същите по големина усилия за ограничаването на икономическия растеж в собствените си западни държави“, написа министърът като гостуващ автор на религиозната притурка на Die Zeit “Христос и света“, публикувана на 14 декември 2011 г.

Изявлението надали щеше да се забележи, ако не идваше от министъра християндемократ, прочул се със стръвното преследване на рушителите на европейската финансова дисциплина в последните месеци. Виждането, че е възможен постоянен икономически растеж е основополагаща за все още господстващия икономически режим. Според Шойбле, западните икономики са достигнали определена крайна степен на насищане. Сега задачата им е „да не се допусне различията и произтичащото от тях напрежение да вземат връх“, пише министът. 

Шойбле деликатно признава, че днешната световна икономическа система „има потенциал  за подобрение“.  От устата на един от основните навигатори на въпросната система, подобен ефемизъм звучи подобно на плаха препоръка за промяна на курса, направена от помощник-капитана на кораб в момент, когато корпусът отдавна вече стърже по остри рифове, а част от пътниците и товара са вече зад борда. Основната критика на  християндемократа към глобалната икономика е, че „ не предоставя на много хора това, от което действително се нуждаят, и същевременно подхранва безграничен и непознаващ спирачки стремеж за повече притежание,  който не може да бъде утолен дори и при наличие на богатство и излишък“. 

В по-малко познатата си роля на добър християнин, финансистът Шойбле предупреждава за опасността от вярата в  безграничния постоянен икономически растеж. Министърът уточнява, че вярата в Бог би трябвало да ни напомня, „че такива определения са винаги погрешни и опасни“. Важно e да ни бъде напомняно какви са нашите граници“.

Подобно признание за верско съперничество е забележително на фона на често звучащи упреци срещу критични гражданските движения, например в областта на природозащитата, че били ирационални култове и нови градски религии. До ден днешен идеолозите на пазарната икономика, разчитат на безпрекословна подкрепа от религиозните общности и хората с консервативни виждания за наднационалния корпоративен капитал и премахването на регулативните и демократични пречки пред него.

В България подобни доводи често развиват застъпниците на едрия пост-социалистически капитал, навикнал да трупа печалби от колективни и обществени ресурси, без особен контрол от страна на държавата и медиите. И ако у нас религиите не им предоставят особена идеологическа опора, застрояването на защитени природни територии, експлоатацията на неизгодни за държавата концесии, непрозрачното разпределение на обществени фондове, се ползват с благословията на друг популярен култ: към всемогъществото на финансовия инвеститор.

Сега обаче един водещ европейски консерватор и финансист посочва неограничения икономически растеж като пагубна лъже-вяра. Шойбле приема  „човешката липса на мяра“ , както и липсата на механизми за контрол, за първопричини за икономическата и евпопейската криза в момента. Според него „банковата криза, прераснала в криза на икономиката и на криза на цели държави, с която се сблъскваме от 2008 г., е  причинена не на последно място и от безграничния ламтеж за все по-големи печалби на капиталовите пазари“. Силен упрек в лицето на финансово-корпоративната олигархия, която все още здраво стиска руля на бедстващата световна икономика.

...
Оригиналният текст на Шойбле се намира на http://www.zeit.de/vorabmeldungen/neu-in-der-aktuellen-zeit/seite-8, превод: Христина Недялкова