Нашата България в Мазе-то

Никулден в София. Фейсбук ме информира, че вечерта пее Миленита. Пиша: „елате, черни котараци, тъкмо ще видим, аджеба, пуши ли се в Мазе-то.“ После наздравици, риби, роднини, излизам чак след 23.00. Телефонът ми е умрял. В нета няма приели поканата, но Миленита ще е там, а това ми стига, отколешна любов, а твърде рядко я виждам и чувам. Пред Maze стоят десетина, потриват длани в мразовитата вечер, и пушат. До тук добре. Слизам. Пълно, шумно, звучи Buena Vista Social Club. Явно в антракта. Стъпка в дясно и чувам глас. Орлин. На маса, до него непозната жена. Тъкмо да се зачудя, тя става и се отдалечава.

-          Сам ли си? – питам.

-          Не, с теб – смее се. Стар приятел, от детството, гимназията, върна се от щатите преди години и се оказахме съвсем на една вълна – телефонът ти е изключен.

-          Да, рискувал си – смея се и аз. – Това само динозаври от ерата преди мобилните телефони могат да го направят.

Разприказваме се. Семейства, деца, приятели, концерти… Орлин спретна турнето на „Щурците“ и ФСБ  в САЩ. Невероятен успех имало. Идвали с хиляди, това е музиката на тяхната младост, на тяхната загубена България, обяснява Орлин. Разбирам ги, и аз живея в чужбина от години. Но не съм загубил Българията си, боря се със зъби и нокти за нея. Той също. Преди почти четири години с него и още десетина излязохме пред парламента на първия протест срещу първото отменяне на първата приета забрана за пушене на обществени места. Видя ни се чудовищно, че някой може да я дръпне назад от вече направена правилна стъпка към Европа, към щатите, към нас.

Звучи Jumping Jack Flash. Руса сервитьорка настанява до нас две елегантни момичета, с видима възраст на половината на нашата. Мярва се и Миленита – с нея бройката добри приятели нараства на двама. После отива да пее. На „Черни котараци“ не се сдържам, изправям се да танцувам. До нас двете девойки пият Маргарити. Оглеждам се, не сме най-старите, надали ще ги уплашим.

И тогава Орлин се привежда към мен:

-          Пушат!

Съвсем бях забравил за оперативната  задача. Преди дни Орлин разведе ТВ7 със скрита камера из  най-наглите барове, където демонстративно отказват да спазят действащия закон още от влизането му в сила миналия юни. Във Фейсбук ври и кипи от хора, недоумяващи защо държавата нищо не предприема за да приложи закона. Но за Maze имаше спор - доста хора писаха, че там не се пушело. Затова бях решил да съчетаем полезното с приятното и да се уверим на място.

От опит знам, че една запалена цигара почти веднага води до пълно задимяване. Просто мирисът отключва зависимостта на пушачите, а примерът на един, пушещ в заведението увлича и други. Тогава за нас, които не искаме да дишаме тютюнев дим не остава друг избор освен да си тръгнем.

-          Сега ще питам охраната – казва Орлин и се отдалечава. Връща се не особено доволен. С него имаме тънко идеологическо различие. Той вярва в твърдата ръка: че забрана се налага само със санкции  и глоби. За мен първата стъпка е разговор със самите пушачи – за да разберат, че около тях има хора, на които димът е неприятен. При първия подобен експеримент в друго любимо заведение преди месеци успях да опазя въздуха чист само с цената на три разговора с пушещи клиенти, които веднага се извиняваха и излизаха при останалите пушачи отвън. Решавам да опитам и сега.

И удрям на камък:

-           Ами не, няма да излеза, охраната ми даде пепелник! – леко смутен, но самоуверен, ми отговаря млад мъж. Действително, съзирам малки чинийки със следи от пепел на неговата и съседната маса. Това променя играта. Обръщам се към набит младеж в тъмно облекло, изправен до вратата:

-          Той пуши на собствена отговорност, това не е  забранено от закона – опълчва се насреща ми охранителят. Адреналинът започва да расте. Погледите наоколо се обръщат към нас.

-          Няма такова нещо – повишавам тон – има закон и той е напълно ясен, не можете да раздавате пепелници.

Охранителят също повишава тон. Това не били пепелници. На къв съм се правел. Обяснявам, че съм председателят на „България без дим“ и държа да говоря с управителя. Да съм покажел карта. Явно ме смята за нещо като държавен инспектор. Заобикалям го и се отправям към бара. В този момент той ме грабва за ръката:

-          Внимаай! Е са мога да те изхвърля навънка за нарушаване на реда!

 Причернява ми.

-          Свали си ръцете от мен  и не ме докосвай! – изсъсквам така, че още няколко погледа се обръщат към нас. Пуска ме. Отправям се към бара и моля барманката да извика управителя. Тя  кимва и тръгва към другия край. Виждам, че там се е подпряла сервитьорката, която също пуши. Приближава се приветлив къдрокос светлоок млад човек. Постаравам се да сваля градуса доколкото е възможно. Обяснявам, че съм редовен клиент, че съм дошъл на любим концерт,  че охранителят раздава пепелници и ме заплашва с физическа саморазправа, и че моля единия клиент и келнерката в ъгъла да не пушат. Казвам също и че съм от „България без дим“. Младежът е вежлив, кимва и казва, че всичко ще бъде на ред. Отправям се обратно към мястото си, откъдето Орлин и незнайните девойки следят събитията. Оставам прав и се опитвам да възвърна доброто си настроение. Виждам, че барманът говори с охранителя, човекът с цигарата изчезва. Към мен се приближава непознат младеж:

-          Чух какво казахте, аз също не пуша! – казва с неловка усмивка. Усмихвам се и аз:

-          И добре правите – старая се да звуча ведро.

-          Исках да кажа, че ви подкрепям за това, което искате… да не се пуши.

Благодаря му. Почти съм готов да си седна на мястото. И тогава отново идва охранителят. Не ми харесва погледът в очите му. Да не съм си играел с огъня. Пак съм в черна дупка. Отивам при русия къдрокос барман и го питам да си тръгваме ли, че не сме дошли за да ни заплашват мутри. Виждам че е притеснен:

-          Не, останете – казва. Отправям се към мястото си и сядам.

-          Айде да си ходиме – казва Орлин. Кимвам. Русата сервитьорка носи сметката, но гледа неприветливо. Плащам питиетата и отивам да кажа чао на Миленита. Питам я дали знае кой е собственикът.

-          Да, Котарашки – търси го с поглед. Не искам да й развалям настроението и вечерта и си обещавам друг път да попитам инак симпатичния ми Котарашки  дали с негово знание и съгласие охраната и келнерите нарушават законите и гонят редовните клиенти непушачи на инак чудесното му заведение. Здрависваме се и тръгвам.

Настигам Орлин на изхода и отново се изненадвам: той говори почти приятелски със същия охранител. Винаги е имал по-добри комуникационни качества от мен. Охранителят вече не ме гледа на кръв, дори ми казва, че изпитва уважение към мен, защото съм бил „по-голям“ от него. Хм, благодаря! Но, продължава той, трябвало да знаем, че заради това пушене фалирали заведения. Но ето, това заведение тук очевидно не е фалирало, възразявам. Смее се ехидно. Зад нас девойките от масата се изнизват нагоре по стълбите да пушат. Посочвам ги – защо е нужно да раздава пепелници, като клиентите са тук и са доволни? Обяснява: без цигари, заведенията фалирали. Той работел в още две, и в двете се пушело свободно. Само че едното го проверявали почти всяка седмица, а второто – не, щото собственикът бил бивш министър на БСП. Не им пукало от проверките, никой не смеел да влезе да ги проверява.

-          Ние обаче сме влизали с инспектори и полиция – опитвам се да опонирам. Смее се:

-          Мислиш ли, че полицията ще те опази? Умен човек си. Нали полицията ще си тръгне, а ти ще се забавиш. И после и майка ти няма да те познае. Аз съм виждал полицай да лази по земята и да се моли да му върнат служебната карта. Не става така, разберете.

Разбираме. Но нали затова не сме отишли в онова, червеното заведение, нито в другото, където се пуши. Дошли сме в Мазе-то, да чуем Buena Vista, Stones и любимата Миленита с черните котараци и Котарашки, който свири с нея и върти този чудесен клуб. Тук е нашата България, каквато я харесваме и обичаме, с готини и толерантни хора, които спазват законите и пушат навън. Без мутри, подкупни министри, корумпирани инспектори, продажни синдикалисти и сакато правосъдие. И без дим в обществените пространства!

Весела Табакова и клубът на позитивните сърца

Фото: "Политика"

Dear Весела,

Съжалявам, пак не успяхме да се видим поне за малко.  Току що научих от Милена, че отново пътувате, и отново за хубаво място, но вече за дълго. Завинаги. Непременно ще се видим отново, макар да не зная точно кога и как. Със сигурност пак ще бъде купон.

И пак ще говорим за невеселите и неизчерпаеми проблеми в медиите, за липсата на независима журналистика, за нетолерантността и омразата, за забраната на пушенето и забравата на доброто. Но ще завършим на позитивна вълна: с победите ни като хора и граждани над лепкавостта и посредствеността, със силата на положителното мислене и безценното качество да виждаме хубавото там, където останалите отдавна са стиснали очи и юмруци. Вие ги умеете тези позитивни неща, излъчвате ги - като преподавател във Факултета, като колега в изследванията на медиите и околната среда, като фантастичен научен ръководител и като дългогодишен soul-mate - както и да се превежда това от английски.

Търсих Ви през последните месеци за да Ви предам подаръка - стихосбирката на Leonard Cohen. Надявам се да не Ви липсва по пътя, но съм сигурен, че там, където отивате звучи само хубава музика и ще има много любов. Рано или късно ще прочетем тези строфи заедно,  пак на чаша натурален сок и шоколадови бонбони. А дотогава продължаваме да действаме, както се разбрахме последния път. Сега вече клубът за позитивно мислене и действие вече спокойно може да бъде наречен на Ваше име, ще помагате дистанционно, с дух и идеи.
Благодаря за хубавото пожелание, ще се постарая да го изпълня. Пътувайте в мир. С обич.

Павел П

On 3.11.2012 г. 14:52 ч., Vesela Tabakova wrote:

Павел, честита славна годишнина. Бъдете винаги късметлия за Ваша радост и за радост на всички около Вас.

Свободата на злословието по "стената" на Зелените

От доста години наблюдавам липсата на взаимно уважение между хората в обществената комуникация в България, както и другаде из пост-социалистическия свят. Този синдром бързо се пренесе в електронното общуване, напусна ограниченията на имейла, който малко или много възпроизвежда формата на старите хартиени писма, още през 1990те превзе почти забравените днес чат-канали, и през последната петилетка триумфира напълно из т.нар. социални мрежи в интернет. И докато в офлайн общуването между непознати, а и познати хора, все още виреят някакви вкоренени задръжки и останки от регламент на уважение, във Фейсбук и останалите обществено достъпни виртуални обществени места от тях почти не остава помен.

Доста е изписано по явлението "хейт" или "омраза" в интернет, което вероятно произлиза от усещането за анонимност и безнаказаност, характерно за голяма част от електронното общуване, но бързо и безпрепятствено се просмуква и в неанонимните форми. Скоро дори хора, ползващи истиските си имена и идентичност, се повеждат по доминиращия език и стил на комуникация в мрежата. Той се характеризира с незабавно преодоляване на дистанцията със събеседника, познат или непознат, и встъпване в неформален, дори фамилиарен тон на разговор. Само по себе си това не би било особен проблем, разбира се, ако не беше и изявената тенденция към негативност на комуникацията.

Това е тенденцията, по силата на която става все по-приемливо човек да се изразява хапливо, ехидно, иронично, инсинуативно, когато пише във Фейсбук. Мога да сравня този стил на комуникация със стила на разговор между компания от ученици в средния курс. Разликата, че в голяма част от виртуалното обществено пространство този незрял стил се прилага между хора, които не се познават, не споделят една и съща културна и ценностна среда, не са на еднаква възраст, и - за разлика от гимназиалните приятели - не са имали време да договорят и изработят комуникационната конвенция помежду си. Логично би било такъв процес на "договаряне" на кодекса за комуникация да се случва и в социалните мрежи и да формира доминиращата култура в съответния комуникационен форум. Но в голяма част от фейсбук групите и интернет форумите това не се случва - сякаш културното равнище на комуникация е предопределено да отговаря на най-ниското "общо кратно." Така постепенно ниската комуникационна култура започва да се възприема и налага като повсеместен стандарт на виртуално общуване.

постепенно ниската комуникационна култура започва да се възприема и налага като повсеместен стандарт на виртуално общуване

По силата на този стандарт, речта на омразата, нетолерантността и агресията се оказва напълно приемлива, и дори в известен смисъл, институционализирана. Към събеседниците се подхожда с недоверие, неуважение, дори неприязън. Оспорват се кредибилността, авторитетът, достойнството и моралът им, при това априори, без обосновка или доказателства. Постепенно се създава усещането, че всеки, който изразява мнение или публикува в социалните мрежи приема описаните условия. Така виртуалното комуникационно поле постепенно деградира: става все по негостоприемно към хората, които не приемат този стил на комуникация; и постепенно ограничава обема и възможностите за прилагане на различа култура и ценности.

Като създател и модератор на редица групи и страници във Фейсбук се опитвам активно да противодействам на тези тенденции. За целта формулирам правила за поведение в групите, които изключват недобронамереност, инсинуативност, персонални атаки и пр. Но тези усилия често срещат сериозен отпор, при това от хора, които в повечето случаи са потърпевши. Въвеждането на правила се възприема едва ли като тоталитаризъм, а прилагането им, включващо премахване на коментари и блокиране на нарушаващи ги потребители, често се оспорва от останалите членове, някои от които го определят като "цензура".

Два случая, които наблюдавах през последните дни илюстрират това поведение. При първия във Фейсбук група на Зелените бе поставен спекулативен въпрос дали са получавани пари за участието на партият в Реформаторския блок. Под обстойния отговор на съпредседателя на Зелените Борислав Сандов, непознат за мен човек бе поставил следния коментар: "не съм и очаквал да каже истината." Използвах функционалността на Фейсбук за да се обърна с лично съобщение към този човек и да го помоля да премахне коментара си, тъй като е обиден и инсинуативен. В отговор получих поредица от обвинения, че се опитвам да "цензурирам" пишещия и му отнемам правото на свободно слово. Обясих му, че подобна "свобода" на злословие му дават всички останали партии, докато тук поне се опитваме да бъдем различни.

"свобода" на злословие дават всички останали партии, докато тук поне се опитваме да бъдем различни

Ден по-късно, темата получи неочаквано развитие след като от стената на Зелените бе изтрит друг ехиден въпрос. По спомен на един от участниците, той звучеше като "кога ще тропнете по масата и ще се обедините с другите опозиционни сили, или ще си кълвете тук самички?" и беше предизвикал дълга полемика, преди да бъде изтрит. Самото изтриване обаче бе поставено като въпрос от автора му и предизвика дискусията, довела до написването на този материал. В нея преобладаваха мнения на членове и ръководители на Зелените, според които изтриването на този не особено добронамерен въпрос е вредно, равносилно на цензура. 

Заявих в отговор, че подкрепям изтриването на поста, не заради изразеното мнение, а заради ехидния назидателен тон, който няма нищо общо с представите ми за добронамереност и взаимно уважение, на които се гради комуникацията между културни хора. Бъркането на свободата на словото с липсата на култура и норми обслужва единствено политическото и обществено статукво, което Зелените търсят да променят. Държа в България да има поне една политическа партия, която да демонстрира и отстоява културата на толерантност, добронамереност и уважение, която повсеместно липсва навсякъде другаде. Освен нецезурност и открита простащина, има хиляди начини да бъдеш ехиден, злонамерен и инсинуативен. Същевременно почти всяко мнение може да бъде изразено и обосновано по възпитан и демостриращ добронамереност начин. Нека поне Зелените да налагат второто като стил на комуникация и поведение помежду си и в обществото.